Българско овчарско куче: животът сред стадата и истинските истории на четириногите пазачи

Българското овчарско куче в живота на пастирите

Българско овчарско куче наблюдава стадо овце на планинско пасище.

В планината овчарското куче има задача, която често остава незабелязана. Докато овцете пасат, то следи какво става около тях. Може да лежи с часове, да се премести на няколко метра или да обиколи края на стадото. За човек, който не познава работата му, изглежда, че кучето просто си почива. Всъщност то трябва да забележи опасността достатъчно рано, за да не се стигне до нападение.

Българското овчарско куче е създавано и подбирано за такава работа. То не изпълнява същите задачи като кучетата, които събират и насочват овцете. Неговата работа е да ги пази от вълци, мечки, скитащи кучета и други заплахи. Това изисква самостоятелност. Пастирът не може непрекъснато да му подсказва накъде да гледа и кога да реагира.

Работата става особено трудна във високите части на планината. Там стадото може да се разпръсне върху голяма площ, а скалите, храстите и горските участъци ограничават видимостта. В изследване на зоолога Робин Риг от 2001 г. е описана практиката овчари от Пирин да събират животните си през лятото и да ги извеждат на пасища на приблизително 2600 метра надморска височина. Условията за хората били съвсем обикновени, а овцете не разполагали с ограждения.

При подобни обстоятелства кучетата дават на пастира време да реагира. Лаят им предупреждава за нещо необичайно, а присъствието им може да откаже хищника от приближаване. Не всяка среща завършва с борба. Често успешната охрана означава, че нападателят изобщо не достига до животните.

Традиционното отглеждане на такива кучета е свързано и с каракачаните, чието сезонно овцевъдство е част от историята на Балканите. С преместването на стадата между различни пасища се премествали и техните пазачи. За овчарите най-ценни били кучетата, които издържали на продължително движение, оставали близо до животните и проявявали надеждно поведение при опасност.

Тук съществува и една особеност в названията. В разговорната реч Каракачанка често се използва за едрите български кучета, които пазят стада. В съвременното организирано развъждане обаче българското овчарско и каракачанското куче имат отделни породни стандарти. Някои развъдни организации оспорват това разграничение. Затова историческите сведения за каракачанските кучета не бива автоматично да се представят като сведения за всички кучета, регистрирани днес като българско овчарско куче.

Овчарите са ценели най-вече поведението на кучето. Големият ръст сам по себе си не е достатъчен. Пазачът трябва да не преследва овцете, да се чувства спокойно сред тях и да знае кога е необходимо да се намеси. Подготовката започва от ранна възраст. Малките свикват с животните постепенно, а присъствието на опитно възрастно куче може значително да улесни този процес.

Именно затова добрите работни кучета са били толкова ценни. Годините опит сред стадото не могат да се заместят само с внушителен външен вид.

Мурчо, Перун и истинските срещи с вълци

Едни от най-интересните документирани наблюдения върху работата на българските кучета пазачи са направени от Сидер Седефчев. Заедно с брат си Атила той работи за съхраняването на каракачанското куче и традиционните местни породи селскостопански животни.

През 2005 г. Седефчев публикува материал в специализираното издание Carnivore Damage Prevention News. В него описва две кучета от собственото стадо на организацията „Семпервива“. Имената им са Мурчо и Перун.

Двамата имали различен начин на работа.

Перун обикновено вървял след последните овце. Ако вечер не се прибирал заедно със стадото, това означавало, че някое животно е изостанало и кучето е останало при него. Когато овцете почивали, Перун заемал позиция откъм мястото, от което според наблюденията на стопанина му можело да се очаква нападение.

Мурчо се движел пред стадото. При промяна на посоката проверявал терена, през който трябвало да преминат животните. Двете кучета работели заедно с още три. Според Седефчев за четири години стадото било обект на многократни опити за нападение, но нито един не завършил успешно.

Той описва и преки наблюдения при срещи с вълци и мечки. Кучетата успявали да усетят хищниците и понякога ги преследвали на значително разстояние. Вълците обикновено успявали да избягат. Това е съществена подробност, защото разпространените истории за овчарски кучета често се съсредоточават върху убити вълци. В действителната работа прогонването на хищника е далеч по-важно от самата схватка.

Друг документиран случай идва от Източните Родопи. В изследването на Робин Риг е записан разказ на овчар, който отговарял за общо стадо от около 150 овце и кози. Той получил две каракачански кучета на възраст около два или три месеца.

По думите му през следващите три години загубил само едно животно от вълци. Преди това в селото се губели приблизително 15 животни годишно. Овчарят разказал още, че оставил кучетата да следват стадото без специално организирано обучение и постепенно започнал да разчита на тях.

Този резултат е впечатляващ, но изследването съдържа и уточнение. Според същия овчар през разглеждания период вълците в района били намалели. Следователно не може цялото намаление на загубите да се припише единствено на кучетата.

Показателен е и случай, описан от Седефчев през 2005 г. При стадо от 650 овце били убити четири животни, след като пастирите разделили стадото на две и оставили едната част без кучета. Случаят показва колко зависи охраната от организацията на пашата. Дори добре работещите кучета не могат да защитават животни, които са останали извън обсега им.

Подобни сведения са по-полезни от легендите за непобедими пазачи. Те показват, че кучето има значение за сигурността на стадото, но резултатът зависи и от терена, броя на животните, поведението на хищниците и решенията на пастира.

От планинските пасища до съвременния живот

През XX век традиционното овцевъдство в България преминава през големи промени. Колективизацията и промените в начина на отглеждане на животните ограничават използването на местните кучета пазачи в част от страната. Особено засегнати са райони, в които предишните дребни стопанства и сезонните практики постепенно изчезват.

В по-отдалечените планински местности част от старите работни линии се запазват. Кучетата продължават да бъдат необходими там, където стадата прекарват дълго време на открити пасища и опасността от хищници остава реална.

През 1997 г. Българското дружество за опазване на биологичното разнообразие „Семпервива“ и природозащитната организация „Балкани“ започват работа по програма, която подпомага животновъди с каракачански кучета. Идеята е едновременно да се запазят работните качества на местните кучета и да се намалят загубите на селскостопански животни.

Кученцата се предоставят на подбрани стопани, които поемат ангажимент да се грижат за тях. В някои случаи младите животни се учат от по-опитни пазачи. Програмата показва, че традиционните кучета могат да бъдат полезни и в съвременното животновъдство, стига да се отглеждат и използват правилно.

Подобни инициативи имат значение и за дивите животни. Когато загубите от хищници намаляват, стопаните имат по-малко причини да прибягват до опасни практики като поставянето на отровни примамки. Такива отрови могат да засегнат и други видове, включително защитени лешоядни птици.

Извън пасищата българското овчарско куче се отглежда и като пазач на домове и имоти. Тук обаче възникват други отговорности. Едро куче със силно изразен териториален инстинкт трябва да бъде възпитавано внимателно, особено когато живее близо до съседи или често среща непознати хора.

Просторният двор е предимство, но сам по себе си не осигурява добро отглеждане. Кучето се нуждае от редовен контакт със стопанина, движение, подходяща социализация и ясни граници. Постоянното връзване на верига не замества възпитанието. То ограничава естественото поведение на животното и може да създаде сериозни проблеми.

Същевременно не всяко българско овчарско куче ще проявява еднакви способности. Произходът, ранните преживявания, условията на отглеждане и индивидуалният характер оказват влияние. При избора на куче за охрана на стадо е разумно да се търсят родители с доказани работни качества, а не само с внушителни размери.

Има и нещо, което туристите в планината трябва да помнят. Кучето, което стои между тях и стадото, вероятно изпълнява работата си. Най-разумно е да се запази дистанция, да не се навлиза сред овцете и да не се правят опити за приближаване или галене на пазачите.

Историите за Мурчо и Перун напомнят как изглежда тази работа в действителност. Едното куче проверява пътя напред, другото остава при изостаналите животни. За пастира това е много по-ценно от която и да било легенда за куче, победило вълк.